– О, Ранд – въздъхна Нинив и извърна очи. – Това, в което си се превърнал… в сърцето ти няма нищо друго освен гняв. Това ще те унищожи.
– Да – въздъхна той.
Тя го погледна стъписано
- Чудя се – заговори той и погледна към Мин – защо всички вие допускате, че съм твърде тъп, за да видя онова, което за вас е толкова очевидно. Да, тази твърдост ще ме унищожи. Знам.
- Тогава защо? – попита тя. – Защо не ни позволиш да ти помогнем?
Той вдигна очи – не към нея, а зареял поглед в нищото.
- Когато бях много млад – заговори тихо Ранд, – още съвсем дете всъщност, Трам ми разказа една история. За Драконовата планина. Тогава не знаех, че всъщност я е видял, нито че ме намерил там. Бях само едно овчарче и Драконовата планина, Тар Валон и Кемлин бяха почти митични места за мен. Той обаче ми разказа за нея – планина, толкова висока, че нашият Двоен Рог изглежда като джудже пред нея. Според разказите на Трам никой човек не се бил качвам на върха на Драконовата планина. Не защото било невъзможно – а защото изкачването до върха отнемало и последната трошица сила. Толкова висока била планината, че надвидането й изисквало борба, която те изцежда напълно.
Замълча
- И? – попита Нинив.
Той я погледна.
- Не разбираш ли? Никой не изкачвал планината, защото ако го направел, нямало да му останат сили за връщането. Планинар можел да я надвие, да стигне до върха, да види онова, което никой друг не може да види. Но след това щял да умре. Най-силните и най-благоразумните пътешественици знаели това. Затова н иикога не я изкачвали. Винаги го искали, но чакали, отлагали това пътуване за друг ден. Защото знаели, че ще е последното им.
- Но това е само приказка – каза Нинив. – Легенда.
- Точно това съм аз – каза Ранд. – Приказка. Легенда. Да се разказва на децата след години, да се шепне. – Поклати глава. – Понякога не можеш да се върнеш. Трябва да продължиш. И понякога знаеш, че това изкачване е последното ти.
- Всички вие твърдите, че съм станал прекалено твърд, че неизбежно ще се прекърша, ако продължа така. Но допускате, че от мен трябва да остане нещо, което да продължи. Че трябва да сляза от планината, след като достигна върха. – Погледна я. – Това е ключът, Нинив. Вече го разбирам. Аз няма да преживея това, тъй че не е нужно да се безпокоя какво би могло да стане с мен след Последната битка. Не е нужно да затаявам, не е нужно да спасявам нищо от тази моя пребита душа. Зная, че ще умра. Онези, на които им се иска да съм по-мек, готов да се огъва, не могат да приемат онова, което ще стане с мен. – Погледна отново Мин. Нинив много пъти беше виждала обич в очите му, когато погледнеше към Мин, но този път бяха празни. Безчувствени, на също толкова безчувствено лице.
- Може да намерим начин, Ранд – каза Нинив. – Разбира се, че има начин да победиш, но и да останеш жив.
- Не – изръмжа той тихо. – Не ме изкушавай отново да тръгна по този път. Той води само до болка, Нинив. Аз… Мислех си да оставя нещо след себе си, което да помогне на света да оцелее след смъртта ми, но това бе само борба да продължа да живея. Не мога да си позволя този лукс. Ще изкача проклетата планина и ще видя слънцето. Всички вие ще се оправяте с това, което ще последва. Така трябва да бъде.
Тя отвори уста, за да възрази отново, но той я изгледа рязко.
- Така трябва да бъде, Нинив. Тази нощ се справи добре. Спести на всички ни голяма неприятност.
- Направих го, за да спечеля доверието ти.
Ранд само кимна.
- Ти го имаш, Нинив. Вярвам ти толкова, колкото е възможно да вярвам на някого. Може би повече, отколкото на мнозина други. Ти смяташ, че знаеш какво е най-доброто за мен, въпреки собствените ми желания, и това е нещо, което мога да приема. Разликата между теб и Кацуан е в това, че ти наистина държиш на мен. Тя държи само на мястото ми в плановете си. Иска да съм част от Последната битка. Ти искаш да живея. Заради това имаш благодарностите ми. Мечтай заради мен, Нинив. Мечтай за неща, за които аз вече не мога.
Той понесе Мин към вратата.
- Първо ще се оправим със сеанчнците.
И излезе.
Отново я беше изненадал. Беше все същият упорит глупак, но с изненадващо разбиране за себе си. Как можеше човек да разбира толкова много и все пак да е такъв невежа?
И защо не можеше да измисли някакъв аргумент срещу онова, което бе казал. Защо не можеше да се накара да му изкрещи, че не е прав. Винаги имаше надежда. Като предаваше най-важното чувство, той можеше да е станал силен, но рискуваше да изгуби всякакво основание да се интересува от изхода на битките си.
Но незнайно защо не можеше да намери думи, с които да му възрази.
***
Задуха вятър. Ранд стоеше не върха на света. Запридането за Въздух и Огън бе разтопило снега около него и бе оголило нащърбената сиво-черна скала. Върхът бе като счупен нокът, щръкнал в небето, а Ранд седеше отгоре му. Доколкото можеше да прецени това беше самият връх на Драконовата планина. Може би най-високата точка на света.
Все още държеше Извора. Не смееше да го пусне. Последният път, когато бе посегнал към него, бе най-лошият, който помнеше, и той се страхуваше, че гаденето ще го съкроши, ако опита отново.
Беше тук от часове. И въпреки това не изпитваше умора. Взираше се в тер-ангреала и мислеше.
Какво беше той? Какво беше Прероденият Дракон? Символ? Жертвоприношение? Меч, предназначен да унищожава. Засланяща ръка, предназначена да унищожава.
Кукла, която играе роля, отново и отново?
Изпитваше гняв. Гняв към света, гняв към Шарката, гняв към Създателя, оставил хората да се борят срещу Тъмния без никаква насока. Какво право имаше който и да е от тях да иска живота му?
Добре. Ранд им беше предложил живота си. Много време му беше трябвало, докато приеме своята смърт, но беше сключил своя мир. Не стигаше ли това? Длъжен ли бе да изпитва болка до самият край?
Беше си мислел, че ако стане достатъчно твърд, това ще отнеме болката. Ако не можеше да чувства, няма да може да го боли.
Разбираше какво се иска от него и се беше променил по начин, който смяташе за нужен. Тези промени трябваше да го опазят да не рухне. Да умре, за да защити хора, които не познава? Избрал да спаси човевчеството? Избрал да спази пророчествата? Избрал да принуди кралства да се обединят зад него, да унищожи онези, които откажеха да го слушат? Избрал да причини смертта на хиляди, които се бият от негово име, да трупа душите им на раменете си, бреме, което трябва да понесе. Кой човек можеше да направи тези неща и да съхрани разума си? Единственият начин, които бе видял, бе да откъсне чувствата си и да се превърне в куендияр.
Но се беше провалил. Не беше успял да откъсне чувствата си от себе си. Гласът вътре в него бе толкова малък, но го бодеше като игла и оставяше малки дупки в сърцето му. И най-малките дупки обаче щяха да пуснат кръвта да изтече. Тези дупки щяха да го изцедят докрай.
Тихия глас го нямаше. Беше изчезнал, когато бе хвърлил Трам на пода и едва не го беше убил. Без този глас смееше ли Ранд да продължи? Ако това бе последната останка от старият Ранд – Ранд, който вярваше, че знае какво е добро и какво е зло – какво тогава означаваше мълчанието?
Ранд взе ключа за достъп и се изправи, ботушите изскърцаха в камъка.
- А ако не искам Шарката да продължи? – изкрещя той. Прситъпи до самия ръб на скалата, притиснал ключа за достъп до гърдите си.
- Живеем един и същи живот! – изрева той. – Отново и отново. Правим същите грешки. Кралствата са същите глупави неща. Владетели провалят поданиците си всеки път. Хората продължават да нараняват и мразят, да мрат и да убиват.
- А ако реша, че всичко това е безсмислено? – извика Ранд с гръмкия глас на властелин. – Ако не искам да продължи да се върти? Живеем своя живот от кръвта на други! Тези други остават забравени. Каква полза, ако всичко, което знаем, ще изчезне. Велики дела или велики трагедии, всички те са безсмислени! Ще се превърнат в легенди, легендите ще бъдат забравени и после всичко отново ще започне отначало!
Ключът за достъп засия в ръцете му. Облаците горе станаха сякаш още по-тъмни.
Гневът на Ранд запулсира в ритъма на сърцето му,настойчив да изригне на воля.
- Ако той е прав? – изрева Ранд. – Ако е по-добре всичко това да свърши? А ако Светлината през цялото време е била лъжа, ако всичко това е само едно наказание? Живеем отново и отново, вехнем и умираме, пленени в един и същи капан. Трябва ли да бъдем изтезавани вечно?
Силата се вля в него като порой, като бушуващи вълни, изъплващи нов океан. Ранд се пробуди за живот, засиял в блясъка на сайдин и безразличен към това, че всички мъже по света, владеещи Силата, щяха да видят. Засия от мощта и като слънце за света долу.
- ВСИЧКО ТОВА Е БЕЗСМИСЛЕНО!
Затворил очи извличаше още и още сила. Само два пъти досега се беше чувствал така. Веднъж, когато бе причистил сайдин. Веднъж, когато бе създал тази планина.
А след това извлече още.
Знаеше, че още сила ще го унищожи. Престанал беше да се безпокои. Гневът, който се беше трупал в него с години, най-сетне изригна на воля, неподвластен на никого и нищо и неустоим. Луз Терин бе имал право да сътвори Драконовата планина. Само че не бе стигнал достатъчно далече.
Луз Терин бе направил грешка. Беше умрял, но беше оставил света жив, наранен и куцукащ напред. Оставил беше Колелото на Времето все така да се обръща и върти, да носи развалата от тленността и да връща всичко отново. Не можеше да го избегне. Не и без да сложи край на всичко.
- Защо? – прощепна Ранд на вихрещите се ветрове. Силата в него бе достатъчно голяма, за да разнищи самата Шарка и да донесе сетен мир.
- Защо трябва да правим това отново? – прошепна той. – Вече съм се провалил. Защо трябва да ме караш да преживея това отново?
Защо? Защо трябваше да правят това отново и отново? Светът не можеше да му даде отговор.
Вдигна високо ръце: проводник на мощ и енергия.
Въплъщение на смърт и унищожение. Щеше да сложи край на това. Да сложи край на всичко и да остави хората най-сетне да отдъхнат от страданията си.
Да ги освободи от гнета да живеят отново и отново. Защо? Защо Създателят им бе причинил това? Защо?
„Защо живеем отново!” – попита внезапно Луз Терин. Гласът му бе ясен и кристално чист.
„Да – прошепна Ранд умолително. – Кажи ми. Защо?”
„Може би… – отвърна Луз Терин стъписващо ясно, без дори нотка на лудост в гласа. Заговори тихо, благоговейно. –Защо? Може да е… Може да е за да имаме втори шанс”.
Ранд се смрази. Ветровете се сблъскваха в него, но той им беше неподвластен. Силата в него се поколеба като брадвата на палач, затреперила над вратът на осъдения. „Може да нямаш право да избираш задълженията, които ти се дават – прошепна в ума му гласът на Трам, далечен спомен. – Но можеш да избереш защо ги изпълняваш”.
Защо, Ранд? Защо отиваш на битка? Какъв е смисълът?
Защо?
Всичко бе затихнало. Дори и бурята, с ветровете, с грохота на мълниите.
Всичко бе тихо.
„Защо? – помисли си Ранд в почуда. – Защото всеки път, когато живеем, обикваме отново”.
Това беше отговорът. Всичко го връхлетя: животи изживени, грешки направени, любов, променяла всичко. Целият свят видя в умствения си взор, огрян от сиянието в ръката му. Спомни си животи, стотици, хиляди, проточени назад в безкрайността. Спомни си любов и мир, радост и надежда.
И в този миг го озари нещо удивително. За това се бореше. За това живееше отново и това бе отговорът на въпроса на Трам. „Боря се, защото последният път се провалих. Боря се, защото искам да поправя онова, което сгреших.
Този път искам да го направя добре”.
Ранд насочи собствената си мощ срещу ключът за достъп. Стовари я върху върху него, за да го пръсне като в шепите на гиганд.
Чедал Кал се вздриви.
Силата угасна.
Бурята секна.
Ранд отвори очи за първи път като че ли от безкрайно много време. Знаеше някак, че никога вече няма да чуе гласа на Луз Терин в главата си. Защото те не бяха двама души. И никога не са били.
Огледа света под нозете си. Облаците горе най-сетне се бяха разкъсали, макар и само в зенита. Сумракът се разкъса и слънцето се показа, увиснало точно над него.
Ранд вдигна очи към него и се усмихна. И най-сетне от гърлото му изригна смях: дълбок, ясен и чист.
Твърде дълго не се беше смял.
/ Колелото на Времето – книга 12-та/
Сотир Тилев – ExTended /a.k.a. ItalianMike/
